Всичко започна с един палет кожи…
Или как една женска слабост се превърна в голяма любов.
Признавам си — суетна съм. И имам слабост към чантите. Голяма слабост. От онези, за които никога няма достатъчно място в гардероба.
Имам десетки. Но винаги съм търсила различните. Онези, които не срещаш на всяка витрина и на всяко рамо. Харесвам малките брандове, необичайните форми, смелите решения. Чантите, в които личи нечий почерк.
А понеже съм художник, ръцете ми рядко стоят мирни. Рисувам, шия, плета, декорирам… Винаги ме е изкушавало да разбера как се раждат нещата. И още повече — дали мога да ги създам сама.
И така, един съвсем обикновен ден, докато разглеждах социалните мрежи, попаднах на обява. Момиче разпродаваше естествени кожи, останали от бизнеса ѝ с боси обувки.
Писах ѝ. Поръчах десетина цвята.
И после пристигнаха.
Още помня усещането, когато отворих пратката. Миризмата на естествена кожа. Допирът. Релефите. Цветовете. Начинът, по който всяко парче сякаш подсказваше различна форма.
Бях като дете, попаднало в магазин за сладкиши.
Не след дълго ѝ написах отново. Този път с малко по-неразумен въпрос:
„А за колко би ми продала всичките си кожи?“
Няколко дни по-късно вече притежавах цял палет.
Да, палет!
Имах толкова много идеи, че главата ми не можеше да ги побере. Лягах си с мисъл за някаква форма, сънувах друга, а на сутринта бързах да я скицирам, преди да е избягала. Понякога дори ми се струваше, че нощем работя повече, отколкото през деня.
Само че ентусиазмът ми много бързо се сблъска с една прозаична подробност — шевната машина, с която разполагах, съвсем не споделяше мечтите ми. Кожата се оказа сериозно предизвикателство за нея.
Така в ателието се появи и професионална машина.
И тогава започна истинската магия.
Постепенно боите и четките започнаха да делят пространството си с кожи, конци, инструменти и кройки. Появиха се първите чанти. След тях — нови идеи, нови грешки, нови открития.
А някъде по пътя се роди и Pellipe.
Понякога се усмихвам, когато погледна назад. Защото всичко започна с желанието да си купя няколко красиви парчета кожа.
И с един въпрос, който вероятно не е трябвало да задавам.
Но колко хубаво, че го направих!
Оказа се, че понякога една мечта пристига на палет.
Първата чанта още е при мен.
Шевовете ѝ са далеч от съвършенството. Днес бих направила почти всичко по различен начин. Дори дълго обмислях да я разшия и да я ушия отново.
После размислих.
Защото, ако поправя всичките ѝ грешки, ще залича и част от историята ѝ.
Оставих я такава, каквато се роди — малко несръчна, малко наивна, но създадена с огромно желание.
Днес мога да ушия много по-хубава чанта.
Но първа — никога повече.
